My Books

Време

Вятърът косите разпилява, 

н нежно гали мокрото лице. 

Някой от далече се задава… 

Той дали до мен ще спре? 

Най-сетне непознатият минава, 

но тебе разпознавам аз в него. 

Душата, казват, лесно се ранява, 

а за любовта не трябва его. 

Дете да бъдеш, вижда ти се трудно, 

но пораствайки, обратното разбираш, 

детството сега го виждаш чудно, 

а душата на парчета я събираш… 

И всичко знаеш, ще отмине, 

времето лекувало било… 

този – непознатият, ще те подмине, 

и пак времето ще е изгубило. 

Във тази битка равни няма 

и виновни също никога не търсим, 

Времето – оказва се е яма, 

във която винаги душите губим. 

Автор: Елица Димитрова